Френска гравюра от 1885 г. показва сградите по върха на Таксим тепе и Джамбаз тепе. От тези постройки до наши дни е оцеляла само една

Пловдив воювал 30 години за спасяването на Стария град

Публикувана 24.01.2017 11:22

Старият град „трябва да се сложи под стъклен похлупак, за да се пази и гледа". Тези думи са казани през 1933 г. от човек, който за първи път стъпва в Пловдив - някакъв неизвестен турист от Цейлон. Дошъл чужденецът от другия край на света и пак видял това, което нашенци не искали да видят. Археологическото дружество в Пловдив вече десет години се борело за спасяването на старите къщи, но нямало кой да го чуе. Министерството на просвещението, което отговаряло за старините, не обръщало внимание на протестите. През 1923 г. разрушили Аладжа джамия, на следващата година - Караулхан и Базара, през 1926 г. започнало събарянето на възрожденския комплекс по ул. „К. Стоилов". Финансовите възможности на общината стигали единствено да наеме фотограф, който да заснеме къщите преди събарянето им. Къде са днес тези снимки, никой не знае. Заплашена била дори старата градска порта Хисар капия.

След 1936 г. Пловдивският панаир станал международен. Започнали да пристигат много чужденци и станало ясно, че запазените възрожденски сгради са невероятна туристическа атракция, която занапред ще носи добри приходи на града. Само че за да има бъдещи печалби, трябвало веднага да се вложат пари за спасяването на къщите. Общината нямала средства, министрите не отпускали. Нещо обаче трябвало да се направи. Първата крачка била на кмета Божидар Здравков. През 1937 г. по негово искане общинарите приели специален правилник за строителството в Стария град. Срещу задължението да поддържат архитектурните паметници, общината освободила от местни данъци собствениците на къщите по Трихълмието. Гласувано било и решение да се изкупят най-ценните сгради и започне ремонтирането им. Хубаво, но как да стане? По-запазените къщи били скъпи, евтините пък се нуждаели от скъп ремонт. Единствената възможност била да се търси помощ от държавата. Обиколката по министерските кабинети дала резултат - правителството предоставило на общината къщата Куюмджиоглу, за да се уреди в нея Общински музей. Това станало през 1938 г. Първата реална стъпка на държавата е от 1942г., когато постановление на Министерския съвет очертало границите на старинната част. В рамките на тези граници строителството можело да се извършва само по специално утвърдени правила.

Следващата акция на пловдивчани започнала през 1949 г. Вече било ясно, че без пари от държавния бюджет не може да се направи нищо. Началникът на отдел „Наука и изкуство" в общината - Никола Янев прибягнал до една хитрост - включил реставрацията на най-застрашените възрожденски сгради сред приоритетните задачи на първата петилетка. Имало нужда от бързи мерки. Къщата Ламартин била пред рухване, къщата на Георгиади била опустошена от наемателите, Бакаловата и Баятовата къща се крепели на магия.

Решителен за цялостното запазване на Стария град е периодът след 1953 г. Местните ръководители настоявали комплексът да получи специален статут и засилено финансиране. Трябвало да минат още три години, за да се стигне до решението на Министерския съвет от 22 май 1956 г. То регламентирало опазването на архитектурните паметници по Трихълмието и разчистило пътя за финансиране на възстановяването им. Минали повече от 30 години, докато пловдивчани спечелят битката и убедят правителството, че спасяването на Стария град е национален проблем, а не само задача на Пловдив.

Автор: Владимир Балчев