Излезе от печат "Покривът" на Георги Марков

Публикувана 24.03.2020 11:17

Новото луксозно издание на книгата „Покривът“ от Георги Марков е вече по книжарниците.

Забранен през 1964 г. и пресъздаващ ужасна трагедия, разтърсила един български град през 1956 г., „Покривът“ от големия български писател, драматург и журналист Георги Марков се появява за пръв път едва през 2007 г., благодарение на редакторския труд на Цвета Трифонова. Днес изданието идва с корицата на Дамян Дамянов и предговори от проф. д.ф.н. Светлозар Игов и Цвета Трифонова.

„Покривът“ https://ciela.com/pokriv-t.html е един от най-силните романи на
талантливия български писател - дисидент, който, макар и да звучи антиутопично, създава ярък портрет на българското общество по време на тоталитарния режим и
разкрива реалните отношения между хората и властта през 50-те години на миналия век.

Из „Покривът“ от Георги Марков
2.
Донков, началникът на строежа, стои зад отворения прозорец на бараката си и оглежда района от край до край зорко, с жива подозрителност, като че ли всичко наоколо носи съмнения.
Всеки ден около шест часа следобед Донков застава в мръсната рамка на отворения прозорец и съзерцава покрива, който с часове расте. Задъл-жителен ритуал на началника, мълчалив парад на всичко, което той смята за свое дело.
„Много рано бяха решили да ме погребат! – усмихва се той. – И без да ме питат! Без да ме питат! Но няма да им направя кефа! Страх ги е от мене и още много ще се страхуват! Защото всички в тая държава знаят да дрънкат, а никой не иска да работи! А нали все някой трябва да върши работа, затова ще ме търпят!“
Знае, че го чакат. От първото му назначение до ден днешен. Дебнат скрито зад гърба му, надничат тайно в книжата му, следят всяка стъпка, донасят за всяко негово действие и се надяват да го хванат в провал, да го сгромолясат, да го унищожат. Защото ги е страх.
Би изпразнил револвера си в настръхналата тъмнина, би се засмял на онзи, който ще изпищи, жалък измекяр на неизвестна дълга ръка. Винаги е усещал как бродят безплътни силуети в тъмнината, усещал е в просъница дебнещите стъпки, предпазливите движения и стръвната готовност да го сграбчат. Пръстът му се плъзга към спусъка, той разбира какво още е възможно, но това е последната му възможност...
„Няма да им направя удоволствието! – казва всяка вечер той. – Всичко ще бъде така, както аз искам! Това ще бъде най-хубавият строеж в тази страна! И ще се знае, че аз съм го направил!“
Донков търпеливо чака завършването на покрива, очистването му от хората, за да се наслади на самотното му великолепие. Предвкусва пълната сладост на тържеството си, идва нещо голямо и светло, което сгрява болната му душа, разхлабва желязната ризница на сърцето му и го подготвя за свобода. Тържествено шествие пред жалките лица на враговете му, дългоочакваното възмездие за всичко, за всичко...
Още от самото начало този противен свят е натрупал огромни задължения към него, отнел му е неимоверно много, за да го докара в един миг на прага на последната му възможност:
– Не аз съм виновен! – бе извикал той. – А всички! Всички до един са виновни!
И в пристъп на ярост бе счупил бюрото си, портретите по стените, бе разхвърлял книжата си, бе тъпкал, късал, чупил всичко, с което светът се представяше при него. Знаеше, че този вик го опомни. И никога не го забрави. Носеше го в себе си като част от кръвта си, жива полица за неизплатените дългове на света. Нямаше богатство, което да откупи тази полица. Може би единственото беше да се роди отново, но в друг свят, какъвто той вече не можеше да си представи. И това, че вече не можеше да си представи другия свят, беше още един повод за неговия гняв и постоянна причина за омразата му.
– Защо си такъв! – бе извикала с ужас някога онази, която наричаха негова жена.
– Физиономията ми е такава! – бе отвърнал той, щастлив, че му признаваха различието между него и всички останали.
И тук на строежа е така. За всички – мрачен и зъл човек, облечен в сиви, работнически дрехи, не играе на демокрация с никого, говори грубо на ти, не обича да му говорят, без да пита, и посреща всекиго с подозрителни очи. Подозрението, това е постоянното му състояние. Тежка сянка и върху най-добрите му помощници. И канцеларията му е зла и мрачна. Трудно е да се повярва, че строителят на отсрещния дворец живее в една паянтова дупка, в която няма мебели, столът е кован от обикновени строителни дъски, бюрото е от същата категория, на хартията се пише от двете страни, посетителите трябва да стоят прави, за да не си губят врeмето с излишни приказки.
Донков издаде заповед, с която забрани всякакви заседания на строежа по какъвто и да е повод, защото бе изчислил, че от заседания и съвещания ръководителите и най-добрите специалисти губят около две трети от времето си. Разбира се, в нашата епоха на застрахователна заседателщина тази заповед беше предизвикателство. Някакви отговорни лица бяха казали на Донков, че това е в разрез с колективното ръководство и демокрацията, на което пък началникът беше отговорил, че докато той ръководи, ще бъде така, а пък ако утре го сменят, могат и собствен парламент да си открият под покрива...
Знае, че всички се страхуват от него. Вижда как идват с готови за прегъване гърбове, как го мразят, как се страхуват от погледа му, от неговата неочакваност, как казват „да“, когато са дълбоко убедени и желаят да кажат „не“, как устните им се изкривяват между движението на собствената жалка съпротива и движението на страха, как се стараят да му се харесат, как инстинктът сляпо ги води към себебезличие. А той долавя всички реакции с фантастична чувствителност и тържествува.
– Само този Димшин! – бе казвал много пъти Донков. – У него не е така! И у него не беше така!
Димшин! Това име е само част от всекидневния ритуал, то е единственото име на жив човек, което значи нещо за Донков. То се явява във всичките му мисли, неотделимо, със странен смисъл, изпълва го с трепетна слабост, без никакво обяснение. Но което е най-невероятно, самият Донков нито веднъж не бе потърсил каквото и да е обяснение за произволното вмешателство на този човек в сегашния му живот.
Мисълта за Димшин го обезпокоява. Той се вглежда внезапно и зорко в покрива, сякаш там в същия миг се появява сянката на опасността, обзема го зло предчувствие и съмнението, че нещо в строежа не е в ред и то има връзка със самия Димшин. Безпокойството му преминава в тревога, като че ли ще се случи непредотвратимо нещастие, обща гибел...
Началникът отведнъж изпада в треска.
– Да дойде при мене главният инженер! – заповядва той по телефона, а служителят, който приема заповедта, си помисля: „Пак го гризе съвестта началството“.
А Донков тръгва с бързи крачки из бараката си. Движенията му са поривисти, остри и неочаквани, като че тялото му се подхранва от невероятно мощен източник на енергия и е в състояние да извър-ши всичко.
– Димшин! – повтори той, разлюлян от чувство, което не знае как да нарече. „Аз знам – беше си казал, – че е дошъл тука заради мене, но ще има да почака, ние не се даваме лесно! И това, че кротува сега, е само защото съм по-силен и мога да го смачкам на секундата, но кой го знае какво мисли! Дяволите да го вземат, защо не си отиде!“
А после си говореше обратното:
„Да бях имал този човек зад гърба си! Той беше единственият тогава, това не е малко! И ако разбере, може би ще застане зад гърба ми! Защото тогава аз не го излъгах, а бях прав, и сега съм прав! Но той трябва да разбере!“.
Беше го страх от него, вече цял месец, от секундата, когато му съобщиха, че ще пристигне. Бяха му казали:
„Главен инженер при вас ще бъде Димшин!“.
„Кой?“ – бе викнал той.
„Димшин“ – бяха повторили.
„Защо при мене – ревна той. – Пратете го на друго място! Ние с него сме...“
„Знам“ – каза министърът.
Донков трябваше да приеме, че това е нарочно измислено от този министър, само за да го държи в шах. Внимавай в картинката, защото свидетелят е пред тебе...
Застана на прозореца и го чакаше да дойде. Може би така вярващите умират, чакайки сянката на архангел Михаил6 и мига на отделянето на душата от тялото...

Източник: GustoNews