Лусинда Райли изненадва със „Стаята на пеперудите“

Публикувана 29.06.2022

Семейни тайни. Загубена и намерена любов. Вековно английско имение. Поредната вълнуваща история от Лусинда Райли, озаглавена „Стаята на пеперудите“ излиза от печат на 5 юли.

За книгата

Поузи Андерсън израства в идиличната атмосфера на красиво английско имение в Съфолк, където дните преминават в ловене на пеперуди с любимия й баща, четене на книги, разходки и вечерни забави с артистичните приятели на майка й. Втората световна война обаче прекратява безгрижното й детство и отнема живота на обичния й татко. Десетилетия по-късно, на прага на седемдесетте си години, Поузи е изправена пред трудно решение. Трябва да продаде величествения си дом, където е прекарала детството си и е отгледала синовете си, защото той бавно се руши, а тя няма средствата да върне предишния му блясък. Към притесненията й се добавят и финансовите проблеми на сина й Сам, и неочакваното завръщане на другия й син Ник. Тогава една случайна среща ще преобърне живота й. Защото се появява Фреди, голямата й любов, мъжът, който я е изоставил с разбито сърце преди петдесет години. И е напът да разкрие ужасяваща тайна за семейството й.

За автора

Лусинда Райли е родена през 1965 г. в Ирландия. Започва кариерата си като актриса и публикува първата си книга, когато е на двайсет и четири години. Днес романите й са преведени на трийсет и седем езика и продължават да вълнуват читателите по цял свят. Поредицата й „Седемте сестри“ се превръща в глобален феномен и има планове да бъде адаптирана в телевизионен сериал.

Книгите на Лусинда Райли са номинирани за множество отличия. През 2020 г. получава наградата Dutch Platinum за продажбата на над 300 000 екземпляра от роман в рамките на една година. Последен носител на приза е Дж. К. Роулинг за поредицата си за Хари Потър.

Освен интригуващи романтични истории Лусинда Райли пише и серия детски книги в съавторство със сина си Хари.

Дълги години писателката живее със съпруга си и четирите им деца в Норфък, Англия. През 2015 г. успява да сбъдне отдавнашна своя мечта и закупува ферма в уединена част на Западен Корк, Ирландия – страната, в която са написани последните й пет книги.

Откъс

Адмирал Хаус

Саутуолд, Съфолк

Юни 1943 г.

– Помни, скъпа моя, че ти си фея, която с тънките си като паяжина крила се носи безшумно през тревата, готова да улови плячката в копринената си мрежа. Ето, виж! – прошепна той в ухото ми. – Виж я къде е кацнала на върха на листото. Хайде сега, лети!

Както ме бе учил, аз затворих очи за секунди и се надигнах на пръсти, представяйки си как краката ми се отделят от земята. Почувствах дланта на тате леко да ме побутва. Отворих очи и се съсредоточих върху синьо-лилавите крила, а после като в полет направих двете малки крачки, колкото бе нужно, за да обера с мрежата края на крехкия цвят на будлеята, на който бе кацнала синевката.

Въздухът се раздвижи, когато мрежата обгради мишената, и вдигна тревога. Синевката разтвори крила, готова да излети, но вече бе късно, защото аз – Поузи, Принцесата на феите, я бях уловила. Нищо лошо нямаше да ѝ се случи, разбира се – само щеше да бъде отнесена за изучаване от Лорънс, Краля на вълшебния народ и мой баща, след което щеше да бъде пусната на свобода, но не преди да се наслади на голяма порция от най-вкусния нектар.

– Каква умница е моята Поузи! – каза тате, когато тръгнах през тревата обратно към него и гордо му подадох мрежата. Той бе приклекнал и очите ни, за които всички казваха, че много си приличат, се срещнаха в споделена гордост и задоволство.

Гледах го как навежда глава, изучавайки пеперудата, която стоеше като замръзнала, вкопчила тънките си крачка в бялата мрежа на затвора си. Косата на тате бе тъмна като махагон, а от мазилото, което той слагаше, за да я заглади, тя лъщеше на слънцето също като повърхността на дългата ни маса в трапезарията, след като Дейзи я бе полирала. И миришеше чудесно – на него и на уют, защото той бе моят дом и аз го обичах повече от всичко друго в световете ми, този на хората и този на феите. Обичах и маман, разбира се, но въпреки че тя си бе у дома през повечето време, нямах усещането, че я познавам така добре, както познавах тате. Тя все си седеше в стаята с нещо, наречено мигрена, а когато излезеше, винаги изглеждаше прекалено заета, за да се занимава с мен.

– Удивителен екземпляр, скъпа моя! – каза тате, като ме погледна. – Истинска рядкост по тези брегове и без съмнение от благородно потекло – добави той.

– Възможно ли е да е пеперуден принц? – попитах аз.

– Нищо чудно – съгласи се той. – Ще трябва да се отнесем към него с най-голямо уважение, както изисква кралското му положение.

– Лорънс, Поузи... време е за обяд! – долетя един глас някъде от другата страна на храстите. Тате се изправи, така че да се покаже иззад будлеята и да помаха към терасата на Адмирал Хаус.

– Идваме, любов моя – извика той с всичка сила, понеже се бяхме отдалечили от къщата. Гледах как очите му се свиват в усмивка при вида на съпругата му – моя майка и неподозирано за самата нея Кралица на вълшебния народ. Това бе игра само между тате и мен.

Хванати за ръка, ние тръгнахме през поляните, вдъхвайки мириса на прясно окосена трева, който свързвах с дни на веселие в градината – приятелите на маман и тате с шампанско в едната ръка и чук за крокет в другата, силния удар по топка, която прелетяваше по игрището за крикет, поддържано от татко за подобни случаи...

Тези щастливи дни бяха станали по-редки, откакто бе дошла войната, и това правеше спомените за тях още по-скъпоценни. Пак заради войната тате бе започнал да накуцва, затова трябваше да ходим бавно – на което ни най-малко не възразявах, защото така можех по-дълго да го имам само за себе си. Сега той бе много по-добре, отколкото когато се върна от болницата. Тогава беше в количка като старец и очите му сякаш бяха помътнели. Ала благодарение на грижите на маман и Дейзи и на историите, които усърдно му четях, той бързо бе започнал да оздравява. Напоследък не му трябваше дори бастун, за да ходи, стига да не отиваше по-далече от градината.

– А сега, Поузи, тичай вътре да си измиеш ръцете и лицето. Кажи на майка си, че отивам да помогна на новия ни гост да се настани – посочи ми пътя той с мрежата, когато стигнахме стълбите, водещи към терасата.

– Да, тате – отвърнах аз, а той се обърна и тръгна по тревата, изчезвайки зад висок чемширен плет. Беше се отправил към Кулата, която бе построена от тухли с цвят на пясък и бе идеалният дворец за народа на феите и техните приятели пеперудите. Тате определено прекарваше много време там. Сам. На мен ми бе позволено само да надзърна в малката кръгла стая на долния етаж – която бе много тъмна и миришеше на мухлясали чорапи – когато мама ми заръчваше да ида да го повикам за обед.

Източник: GustoNews